Честно искам да се изключа.
Искам да се изключа от света. Не искам да пътувам в едно купе, в което мирише на целина и поредното българско момиче си е стегнало куфара да заминава. Да, то има право на своя избор и аз не мисля, че е по-добре да остане тук, при миризмите на целина и туршия. И не защото тук мирише на целина и туршия. А защото тук обществото ни няма морал. Да, всички сме етични, знам. Ама толкова сме сбъркани, че даже не го осъзнаваме. Оруел ряпа да яде.
Погнусена съм. Вчера бях със седмокласници в музей. Няма да описвам мънкането и абсолютната непригодност на екскурзоводката да разведе младежите в музея, така че да запали интереса им. Идваше ми да я разкарам и да ги поведем двете с колежката. Щяхме да се справим хиляди пъти по-добре и ползата за младежите щеше да бъде по-голяма от ролята ни да им шиткаме и да се държим като овчарски кучета. Още не мога да преглътна начина, по който избухна тяхното негодувание, щом излязохме от музея и тръгнахме към автобуса. Изрази го един от тях, който реши, че е много гот да плюе съучениите си. С мазни, гадни храчки. Достатъчно тайно от мен, за да ми пита с какво право го обвинявам.
Със същото право, с което ми отнемат червения химикал. Защото така стресирам крехкото самосъзнание на лекето. Абе, хора, те се лепнаха на ревера ми! (някога имаше едно стихотворение за лекетата, които са станали част от колектива)
Сега лекетата не са част от колектива. Сега съм задавена. Не мога да се изкашлям. А ако го направя, ще избълвам думи, които приличат на онова на седмокласника. А не виждам смисъл.
Затова нека онова момиче си носи куфара, а аз се прибрах при пейзажа с есенни дървета и утре ще ме събуди петльо.
29 октомври 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар