Наканих се да пиша, защото две неща днес ме накараха да се замисля. Май не бяха само две. А ако се натрупат и нещата от изминалата седмица, стават сигурно двеста. Поне. Имам нужда от това драскане. На Петър така и така му надувам главата с моите мисли. Сега веднъж ги изслушва, после ги чете.
Май до сега не съм дала нито една основателна причина, за да предприемем тази крачка. Има хиляди причини, които могат да се изредят защо не бива човек да напуска града. Особено големия град. Но ние решихме и го напуснахме. Защо?
Няма да дам отговор на въпроса нито днес, нито другата седмица, нито след 10 години. Разбирам колко съм неразбираема. Просто тук живея. Почти всички неща, които правих днес, мога да ги направя навсякъде. И все пак...
Може би обичам земята. Обичам ръцете ми да заровени в нея. С голяма лекота се лиших от маникюра си, който беше единствения ми грим години наред. Знам труда, който съм положила преди да отворя поредния буркан с лютеница...
Тази година есента е прекрасна. С всичките топли дни. Имахме време да се насладим и на листопада, и на изорания двор. Спокойно да се подготвим за зимата. Отдавна затворихме летния хол... Но идилията на селската вечер продължава да я има, макар и с няколко часа по-рано. Знам, че когато Радо подбере кокошките да се прибират, значи е време и ние да привършваме външната работа. Да, имаме още работа по двора. Опитваме се да докараме и къщата във вид, удобен за зимата. А имаме толкова много работа. Живот и здраве другата седмица ще купим и Петър ще довърши вътрешната тоалетна. А вчера, нали е пазарен ден, бяхме в Попово с Дорито. Купих си перде за дневната. Което веднага доведе до поредната задачка на Петър – да измисли как да го поставим на мястото му. Ще помогне за усещането ми за уют. Тук няма от кого да се крия.
21 ноември 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар