Голям кеф е.
Аз, човекът, който си мислеше, че приличам на всичките хлапета, които нямат търпение да надникнат какво става с фейса, се оказа, че единственото време, в което отварям страницата за кеф, а не по работа, е не във Варна, не покрай Варна, а тук - в "гиндирлика". Даже не знам как се пише и какво означава думата, но имам усещането, че я употребявам на място. Днес пак ме боля стомахът, заради идиотските начини, по който дяволът чете евангелието. Дойде ми на място Елин Пелин във влака, където прочетох неговите думи, че всички воним, но най-силно вонят тези, които се мислят за за най-достойни или някой друг ги е поставил на пиедистала на достойнството. С една дума ми писна от некомпетентни лица, назначени в проверяващата институция. Нося лаптопа с въпросния Образец в раницата и искрено се надявам, че тези дни няма да се наложи да го извадя от там. За разлика от розите. Първо щях да поръчам три, после станаха 6, след това 7, а донесох 9. Утре ще има да им умуваме местата, докато пушим по една (поредната) цигара. А напролет... От сега усещам трепета, с който ще разровя шумата, за да търся белези на живот.
Горе долу идването ми тук всяка седмица е същото това разравяне, за да се убедя, че съм жива и не съм умряла, затрупана под хилядите изисквания и наредби, листи справки и безмислена статистика.
Обичам си работата, обичам си училището с всичките хлапета и колеги, но... вярвайте ми – благославявам оазиса си. Да ви разказвам как миналата седмица се прибрах тук с две торби китки, на които трябваше да намеря мястото, да го разчистя и засадя, как минавайки през пазара Попово нямаше как да не напълним торби с червен пипер по 30 стотинки и как без да се каня, правих лютеница... Емоционалното ми раздвоение ме плаши.
8 октомври 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар