Та седим си сега по ябълката. Реджеб и Петър си говорят за лов и пушки, а аз реших да се разсея. През тези дни загледахме и гъби. Кладница. Все си мислех, че те се гледат на дънери, но не – моите са в чувал.
Както и да е. Никога не съм си представяла как едно природно бедствие обръща наопаки живота в едно село. Колкото повече дни минават, толкова повече се убеждавам, че миналото се мери в „преди земетресението“ и „след“.
Говорят си мъжете на масата. Аз от време на време се включвам в разговора им. Едно от най-странните и в същото време много приятно е обръщението към човека тук. Понеже Петър е по-голям на години от Реджеб, задължителното обръщение е „бати“. Така, както аз съм кака за Тихомир. Нещо повече – има едно уникално съкращение. Съвсем в реда на нещата Петър да каже на Реджеб: „Вземи си, ба“, т.е. батьовото. Както и майката да каже „ма“ като се обръща към детето си. Има „ба“, „ма“, „ка“, „ле“, „дя“..., но няма „бе“.
Друго интересно в говора тук е да кажеш „хляб да ядем“. Независимо дали става дума да обяд или вечеря, тук се казва „хляб ядем“. Почит към хляба ли е, не знам. Сигурно все повече се превръщам в субект, но и това ми е мило.
Продължава разговора на масата. Интересни са разказите на Реджеб. Щурците свирят. Аз щракам на клавиатурата. Пролайва някъде куче. Радо спи на краката ми...
Няма коментари:
Публикуване на коментар