Та мина бурята преди два дена. Като резултат – паднали половината на два реда домати. Изправихме ги. Надявам се, растенията да не са пострадали.
Иначе. Днес имахме гости. Наши приятели, които когато избраха селския живот, аз скрито им се възхищавах и мечтаех да успея един ден да убедя Петър, да намеря Имота и да ги последваме. И те като нас – запознаха се в интернет. Тя от Пазарджик, той от Габрово, но го познавам, когато живееше във Варна, после замина за София, а от там отиде при нея. Преди година – две отидоха да живеят в едно село в Балкана. Снощи ни се обадиха по телефона и като разбраха, че сме в Посабина, веднага решиха, че днес са при нас.
Тези дни не мога да изредя колко много хора изразиха отношението си към това, което описвам. Почти всички ни завиждат по малко. Всъщност и тук не е лесно. Накъдето и да се обърна, виждам работа. Няма такова нещо като свърших тази работа. За днес може и да си свършил, но утре или след седмица – пак те чака. Племеникът ми беше разочарован, като разбра, че доматите, краставиците, боба, пипера и всичките тези зеленчуци се сеят всяка година. Доакто оплевиш пипера, вземе, че завали, и бурените пак изникнали. Та такива едни селски работи.
Да, ама не. Дъждът, който изкара плевелите, напои всички растения. Спести вода, ток и часове наред обикаляне с маркуча. Шапка свалям на бабите като Стефана, които на времето и маркучи не са имали, а са поливали с ведра. Ние и помпа за кладенеца имаме, а какво е да вадиш кофа след кофа...
Да – шушкаш боба шушулка по шушулка, ама си го видял как е израснал пред очите ти, как е цъфтял, как е узрял...
Сутрин, преди да съм се измила очите, правя разходка из двора. Виждам кой домат ще зрее, коя краставица е за обиране, пипера, лютите чушлета. Кой боб трябва да се приповдигне, къде да се поразкопае, как е Пепа, как са гъсетата. А те, милите, растат с часове.
Вечер, като чуя клепалата на прибиращите се стада, започвам да приготвям вечерята за животините, а Петър – нашата. Обирам зеленчуците, вземам си душ и сядаме на масата. Долу, в долината светват лампите в околните села и разбирам и се надявам, че не сме сами - тези, които сме избрали селския живот.
Искам да кажа на всички, които изпитват някакво колебание – ако не ви липсват шумовете от съседния апартамент, ако няма да ви липсва шума от коли, няма да ви липсва суматохата, селото е мястото за вас. Притеснявате са за заведенията, за културните събития? Колко пъти ходихте на кръчма, на театър или концерт за последните 12 месеца? Разбрахте ме, нали?
Искам да кажа две думи и на едни дами, които искат да направят такава стъпка, но нямат с кого. Имате ли идея колко са самотните мъже по селата? Вярно може да не знаят кой е Камю, или дори Стендал, но знаете ли с какъв интерес ни слуша Реджеб, когато с Петър съвсем нетактично в негово присъствие, подехме разговор на тема литература...
Та такива едни обикновени неща.
Няма коментари:
Публикуване на коментар