Днес съпругът на учителката по литература на сина го нарече копеле. Уж, не се впрегнах, ама някак ми е чоглаво. Предисловието е, че „мамин златен“ и други негови съученици изказваха неодобрението си за нещата, които госпожата публикува в профила си. В един момент се намеси и въпросният господин с цел да защити семейната чест. От нападките на „копелетата“. Колежката продължи с обидните квалификации на стената на сина ми. Маловажен факт, но факт.
Преди време сигурно целият ден щях да посветя да я оборвам. Днес махнах с ръка и излязох на двора. За да съм честна, се спрях в кухнята и направих сладкиш и туршия. После... засях две костилки от праскови, казаха ми, че ще се хванат така. Преди това, разбира се, оплевих мястото, обърнах надълбоко... После сях точно 63 луковици лалета. Разчистих едни натории в двора, преметох, даже и сайванта изметох. И ми беше хубаво и леко на душата. Факт е, че тук изпадам в друго измерение. Иначе.. какво да ви казвам без да се повтарям. Тук оставам на мислите си, даже мислите ми са други. Но няма как да не преобръщам в главата си това, което ми предстои в училище.
Трудно се става селянин. Трябва много да го искаш. Всъщност така е и с даскалъка.
Като кандидат-селянка, влязох в разни групи с такава тематика. Това, което чета през уикендите ме навява на мисли, че всеки си извървява своя път. На никой не му е лесно. Не мога да разбера хората, тръгнали по нашия път, но странящи от „местните“. Пак ще кажа, че ние случихме на съседи. Днес привързах кайсията на Краси. Сигурно откачам, но тя сякаш ми благодари. Сега като се замисля, всяка селска работа ти носи удовлетворение.
Чудех се днес на какво ми приличат гъсетата. Не мога да намеря връзка. Те са толкова единни. Липсва ми това при хората.
18 октомври 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар