Село Посабина се намира на десетина километра югозападно от гр. Попово. Разположено е на един хълм и е най-високата точка в поповска община. За селото се тръгва малко след центъра на с. Медовина. Криволичещият и изкачващ се път нагоре има едно единствено предназначение – да ви заведе в селото. Вляво от пътя, още преди да започне стръмното изкачване в един дол има чешма с много хубава вода за пиене. Има направени и дървена пейка с маса до чешмата. Пътувайки нагоре, вдясно от пътя се разкрива прекрасна панорама с обработваеми полета, селца и три микроязовира.
Данни за селото се срещат от 1524 година още. Тогава то е било разположено на пътя Търново – Шумен, на север от сегашното си местоположение, в местността Юртлука. Тъй-като местните жители често били подложени на набези на пътуващите по пътя кърджалии и даалии, те напускат домовете си и изграждат нови в сегашното землище на селото.
Някога селото е носело името Костабина. Легендата разказва, че някой си Коста, бягайки от епидемия, преминал през горския пояс на хълма и горе, на високото намерил поляни, където изградил хижа – бина.
Според Гугъл през 1622 год. в селото е имало 66 български къщи, а административно, то попадало в кааза Херазград (Разград), вилает Провадия.
През годините населението често варирало между преобладаващо българско и преобладаващо турско население. Различни събития са принуждавали местните жители да местят селото в различни местности на хълма. Така са се оформили 4 махали – Горна, Долна, Ботрова и Ерпийска. След земетресението в Стражица много къщи са пострадали и това довежда до последното обезлюдаване на селото. В северната част на селото са построени десетина къщи, за да приютат пострадалите семейства, но днес голяма част от тях са изоставени. Като се разхождам в югозападния край на селото, попадам на много едва различими останки от къщи, които разбрах, че са резултат от станало свлачище.
Нямаше как да не потърся и намеря информация и за генерал Горшков, дал име на улицата, на която живея. Така разбрах, че през 1877 г. тук са се водили боеве между турската и руската армия. Има построени и два паметника – Черният (железният) руски паметник, намиращ се в гробището на селото, посветен на 31 загинали руски войници от 125-ти Курски полк на 28 ноември 1877 год и Мраморният паметник, намиращ се северозападно от селото, посветен на 9 загинали руски войници и офицери от 8-ми хусарски Любленски полк на 28 ноември 1877 год. Разказаха ми, че има и трети паметник, но до него не съм стигала все още.
Пред години тук е започнало изграждането на Дом за стари хора. Сградата е готова на етап „груб строеж“, но първото правителство на Бойко Борисов спира финансирането и сега се руши. Руши се и красивата сграда на някогашното светско училище, основано през 1877 г. Имало е медресе (църковно училище) към джамията, но сега останките и на джамията, и на медресето са потънали в бурени.
Православният храм на селото е реконструиран през 2007-ма, има и читалище.
Къщите в селото са разположени пръснати една от друга, всяка с големи дворове. Изграждани били от камък и кирпич. Голяма част от тях са обезлюдени, други се населват с живот през почивните дни.
Сутрините започват с първите лъчи на лятното слънце. Пролайва някъде куче, петел се обажда, бавно си отпиваш кафето и дори радио не искаш да нарушава меката тишина. Чуеш ли хлопките на козите и кравите, тръгнали на паша, значи е време и ти да се захванеш с работата си. Обедната жега те кара да се скриеш по дебелата сянка на ябълката или асмата, да полегнеш с книжка в ръка, а след това пак кафе и работа. Отново хлопките на животните ти дават знак, че трябва да си вземеш душ с вода, нагрята от сълнцето и да седнеш на масата. Когато дрямката натежи на клепачите ти, обсипаното със звезди небе, сякаш ти дава знак, че утре всичко пак ще бъде същото – пълно с положителни емоции и удовлетворение от положения труд.
Няма коментари:
Публикуване на коментар