Млякото, издоено тази вечер, се вари на котлона до мен и аз си чаткам на клавиатурата. Не, че имам да кажа нещо важно, както винаги до сега, споделям преките си емоции.
Днес прах килими, юргани, ходихме на разходка из покрайнините на селото със сина, преди това бяхме в Попово с Петър. На изхода на Попово е кръстовището, където загина Краси. Място, където спираме всякакви разговори в колата, минаваме трепетно и изключително внимателно. Място, на което всеки от нас мисли за Краси... Болезнено, тревожно, скърбящо...
Днес откъм Търговище имаше една спряла кола с английска регистрация. Спряхме на стоп-а. Колата бавно потегли и разбрахме, че хората в нея искат да ни питат нещо, явно за тяхната си посока. Изчякахме да се приближат, и наистина мъжът зад волана ни попита за Полски Тръмбеш. И двамата сме сигурни, че това беше Джон Лоутън. После Петър тръгна. Поглеждам към него, за да му кажа, че... И виждам приближаващата се кола отляво. Казах му само „дай газ, бързо!“ Свикнал да ме чува в такива моменти, подчини се... иначе... Кошмар. Разминахме се, но и двамата не смеехме да дишаме още дълго време.
Тази вечер пак полях фиданката на Краси. Сякаш чувах гласа му „Радо, всичко се нарежда!“. Липсва ми. Нямах сили да разкажа тези неща на Дорито, но знам, че тя ще ги прочете. Лицемерна ли съм?
Няма коментари:
Публикуване на коментар