Ей така от нямане какво да правя, докато си пия сутрешното кафе, реших да драсна. Не защото направих блога и трябва да се поддържа, а защото за мен е удоволствие да споделям несдъвканите си мисли.
Сутрините на село. Макар и да не е снежно, все пак е зима. Температурата навън е 1 градус, часът е 7:15. Ако трябва да опиша с две думи - абсолютна тишина. В момента, в който тишината натежава някъде пролайва куче, петел подсеща, че започва новия ден. Сигурно остарявам, защото преди такава тишина ме гнетеше, а сега ми помага да си чуя мислите. Не, че са важни за човечеството, но са човешки. И не са свързани с надпреварата с часовника, която обикновено сама си създавам. И тук времето не спира, но тече по свои собствени правила, които карат часовниците да си изгубят значението. Ей така, докато правя сто неща, чудейки се с какво да се захвана, си довърших коледната украса.
Днес е предпоследният работен ден за годината. А аз какво ще правя? Не съм решила, освен ежедневните задачки, но съм сигурна, че ще ми е хубаво. Само да не беше пустата хрема и някои други неразположения, но те пък ме уверяват, че съм жива.
Много се радвам, че къщата и Посабина не харесва само на нас с Петър. По принцип, всеки, който е идвал тук, не е останал разочарован, но най-много се радвам, че на сина ми много му харесва тук. За втори път е тук и за втори път реши да остане по-дълго от предвиденото. Радвам се, че Петър има с кого да си върши мъжките работи, за ди води мъжките разговори и че това е синът ми. Няма по-голямо потвърждение, че съм на прав път - нещо, в което винаги съм се съмнявала.
Няма коментари:
Публикуване на коментар